Великденски пост — Разрешава се вино и елей
9От вас, възлюбени, ние очакваме нещо по-добро и спасително, ако и да говорим тъй. 10Защото Бог не е неправеден, та да забрави делото ви и труда на любовта, що показахте към Неговото име, като послужихте и служите на светиите. 11А ние желаем, всеки от вас да показва същото усърдие за пълна увереност в надеждата докрай, 12за да се не влените, а да подражавате на ония, които чрез вяра и дълготърпение наследяват обещанията.
47Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето. 48Какъвто е земният, такива са и земните; и какъвто е Небесният, такива са и небесните; 49и както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния. 50И това ви казвам, братя, че плът и кръв не могат да наследят царството Божие, нито тлението може да наследи нетление. 51Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим 52изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим; 53защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното - да се облече в безсмъртие. 54А щом това тленно тяло се облече в нетление, и това смъртното тяло се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне думата написана: "смъртта биде погълната с победа". 55"Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?" 56Жилото на смъртта е грехът, а силата на греха е законът. 57Да въздадем благодарение Богу, Който ни дарява победата чрез Господа нашего Иисуса Христа.
31Като излезе пак из пределите Тирски и Сидонски, Иисус отиде към Галилейско море през пределите на Десетоградие. 32И доведоха при Него един глух и заеклив, и Го молеха да възложи на Него ръка. 33Иисус, като го отведе настрана от народа, вложи пръстите Си в ушите му и, като плюна, докосна се до езика му; 34и като погледна към небето, въздъхна и му каза: ефата', сиреч, отвори се. 35И веднага се отвори слухът му, и се развързаха връзките на езика му, и заговори чисто. 36И заповяда им, никому да не кажат. Но, колкото Той им забраняваше, толкоз повече те разгласяваха. 37И извънредно се чудеха и казваха: всичко хубаво върши: и глухите прави да чуват, и немите - да говорят.
24Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот. 25Истина, истина ви казвам: иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят. 26Защото, както Отец има живот в Себе Си, тъй даде и на Сина да има живот в Себе Си; 27и даде Му власт да извършва и съд, защото е Син Човечески. 28Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий 29и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане. 30Аз не мога да правя нищо от Себе Си. Както слушам, тъй и съдя, и Моят съд е праведен, защото не търся Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил.
Светият манастир „Свети Сава“ все още съществува днес, по Божието провидение, въпреки че няколко пъти в STORYта си е бил ограбван и оставян празен. Веднъж е бил нападан от арабски нашественици. Монасите обмисляли да избягат, но техният игумен Тома казал: „Избягахме от света в тази пустош заради любовта към Христос; би било срамно за нас сега да бягаме от пустошта от страх от хората. Ако бъдем убити тук, ще бъдем убити заради любовта към Христос, заради когото сме дошли тук да живеем.“ Така монасите се съгласили единодушно да чакат нападателите си невъоръжени. Арабите убили някои със стрели, а други затворили в пещерата на „Свети Сава“, като запалили огън на входа, за да ги задушат с дим. Цялата група монаси получила по този начин привилегията да дадат живота си заради Христос.
Сведенията за датата се различават съществено: Великият часовник казва, че са починали по време на управлението на император Ираклий, когато Свети Модест е бил патриарх на Йерусалим (632-634); Прологът казва, че са починали през 796 г. по време на управлението на Константин и Ирина, когато Илия е бил патриарх на Йерусалим.
Вижте нейното възпоменание на 26 февруари.
Свети Кътбърт е роден във Великобритания около 635 г. и става монах в младостта си в манастира Мелроуз край река Туид. След много години борба като истински Христов свещеник, в служба както на своите братя, така и на пренебрегнатите християни от изолирани селски села, той става самотник на остров Фарн през 676 г. След осем години като отшелник, той е принуден да напусне тишината си, за да стане епископ на Линдисфарн, на който пост служи почти две години. Той се завръща в отшелничеството си два месеца преди да почине в мир през 687 г.
„Заради чудесата, които е извършил както през живота си, така и на гроба си след смъртта, той е наречен „Чудотворец на Британия“. Целият английски народ го е почитал, а кралете са били едновременно благодетели на неговото светилище и молители за неговите молитви. Единадесет години след смъртта му светите му мощи са разкрити като нетленни; когато тялото му е пренесено от Линдисфарн в катедралата в Дърам през август 1104 г., тялото му все още е било недокоснато от разложение, излъчвайки „миризма на най-сладък аромат“ и „от гъвкавостта на ставите му представляващо по-скоро спящ, отколкото мъртъв човек“. Накрая, когато най-нечестивият Хенри VIII осквернил светилището му, отваряйки го, за да го лиши от ценностите му, тялото му отново е намерено нетленно и е погребано през 1542 г. Смята се, че след това светите мощи на Свети Кътбърт са били скрити, за да бъдат предпазени от по-нататъшно оскверняване.“ (Великият часовник)