Деяния 23.1-11 (Апостол)

1Павел устреми поглед към синедриона и каза: мъже братя! Живял съм с най-добра съвест пред Бога до тоя ден. 2А първосвещеник Анания заповяда на стоещите пред него да го ударят по устата. 3Тогава Павел му рече: Бог ще тебе да удари, стено варосана; ти седиш, за да ме съдиш по Закона, а против Закона заповядваш да ме бият. 4А предстоещите рекоха: Божия първосвещеник ли хулиш? 5Павел отговори: не знаех, братя, че той е първосвещеник; защото писано е: "началника на твоя народ да не злословиш". 6А когато узна Павел, че една част от тях са садукеи, а другата - фарисеи, извика в синедриона: мъже братя! Аз съм фарисеин, син на фарисеин; за надежда и за възкресение на мъртви ме съдят! 7Като каза той това, настана разпра между фарисеи и садукеи, и множеството се раздвои. 8Защото садукеите казват, че няма възкресение, ни Ангел, ни дух; а фарисеите признават и едното и другото. 9Настана голяма врява; и станаха книжниците от фарисейската страна и се запрепираха, думайки: нищо лошо не намираме у тоя човек; ако пък е говорил нему дух или Ангел, да се не противим Богу. 10И понеже стана голяма смутня, хилядникът, уплашен, да не би да разкъсат Павла, заповяда на войниците да слязат и да го грабнат измежду тях и отведат в стана. 11През нощта яви му се Господ и рече: дерзай, Павле! И както свидетелствува за Мене и Иерусалим, тъй трябва да свидетелствуваш и в Рим.

Йоан 16.15-23 (Евангелие)

15Всичко, що има Отец, е Мое; затова казах, че от Моето ще вземе и ще ви възвести. 16Още малко, и няма да Ме виждате, и пак след малко, и ще Ме видите, защото отивам при Отца. 17Тогава някои от учениците Му си рекоха един другиму: що е това, дето ни казва: още малко, и няма да Ме виждате, и пак: след малко, и ще Ме видите, и че Аз отивам при Отца? 18И си думаха: що е това, дето казва: още малко? Не знаем, какво говори. 19Разбра, прочее, Иисус, че искат да Го питат, и рече им: за това ли се питате един други, дето казах: още малко, и няма да Ме виждате, и пак: след малко, и ще Ме видите? 20Истина, истина ви казвам, че вие ще се разплачете и разридаете, а светът ще се възрадва; вие ще бъдете наскърбени, но скръбта ви ще се обърне на радост. 21Жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът й; но, след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света. 22Тъй и вие сега сте наскърбени; но Аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме; 23и него ден няма да Ме попитате за нищо. Истина, истина ви казвам: каквото и да поискате от Отца в Мое име, ще ви даде.

Дева-мъченица Теодосия Тирска (308)

По време на гоненията на император Максимиан, девица Теодосия дошла да утеши група християни, които стояли пред управителя на Кесария в Палестина. Когато тя ги насърчила да не се отказват от мъченичеството, и тя била доведена пред съдията, който заповядал да ѝ вържат камък около врата и да я хвърлят в морето; но ангели я изнесли на брега невредима. След това съдията заповядал да я обезглавят. В нощта, когато присъдата била изпълнена, Теодосия се явила на родителите си, обгърната от небесна светлина и придружена от други девици мъченици, и казала: „Виждате ли колко велика е славата и благодатта на моя Христос, от която искахте да ме лишите?“ (Родителите ѝ, желаейки да я предпазят от мъченичество, се опитали да я предпазят от изповядване на Христос).

Възпоменание на Първия Вселенски събор (325 г.)

Съборът е свикан от император Константин Велики и се провежда в Никея през 325 г. Учението на александрийския свещеник Арий – че Христос не е вечен с Отца, а е Негово божествено творение – привлича много последователи в цялата империя и императорът желае Църквата да изложи правилното си учение. На събора присъстват 318 свети йерарси, включително Свети Николай Мирликийски, Свети Атанасий Велики и Свети Спиридон. Съборът ясно осъжда арианската ерес, формулира първата версия на Символа на вярата (често наричан Никейски символ на вярата) и предлага двадесет канона. Отците на събора се почитат в неделята след Възнесение.

Падането на Константинопол (1453); „Благословен Константин XII, последният от византийските императори, мъченически убит от турците (1453)“

На тази дата през 1453 г. Константинопол, столицата на християнския свят, е разграбен от силите на султан Мехмед (Мохамед) II, поставяйки го под турска власт, където остава и до днес.

Константин XII, последният византийски император, загива, защитавайки града. Източниците са рязко разделени относно това дали той трябва да бъде считан за християнски мъченик. Обозначението „Блажен Константин“ по-горе е от календара „Свети Герман“, чиито съставители цитират руски мартирологи, които го посочват като светец. Прологът обаче цитира падането на Константинопол, като същевременно умишлено пропуска всякакви похвали за Константин. Той приема (и никога публично не се отказва) от фалшивата „уния“ на Флоренция и затова е смятан от някои за еретик. Много православни християни, включително много от жителите на Константинопол, виждат падането на града като божествено възмездие за приемането на унията от страна на Империята.

Преди смъртта си императорът облякъл войнишка броня и помогнал за охраната на градските укрепления; тялото му никога не било намерено. Въпреки че изобилстват различни легенди, най-вероятното обяснение е, че той е загинал с много други защитници и е бил хвърлен с тях в общ гроб.