Юда 1-10 (Апостол)

1Иуда, раб на Иисуса Христа, а брат на Иакова - до призваните, осветени в Бога Отца и запазени от Иисуса Христа: 2милост вам и мир и любов да изобилва. 3Възлюбени, като имам голямо усърдие да ви пиша за общото наше спасение, счетох за нужно да ви пиша и помоля - да се подвизавате за вярата, веднъж завинаги предадена на светиите. 4Защото са се вмъкнали някои човеци, чието осъждане е отдавна предназначено, нечестивци, които обръщат благодатта на Бога нашего в разпътство и се отричат от едничкия Владика Бога и Господа нашего Иисуса Христа. 5Искам да ви напомня, - макар да знаете вече това, - че Господ, като избави народа от Египетската земя, погуби отпосле ония, които не вярваха; 6ангелите пък, които не опазиха своето началство, а напуснаха жилището си, запази във вечни окови, в мрак, за съда на великия ден. 7Както Содом и Гомора и околните градове, които по същия начин като тях блудствуваха и налитаха на друга плът, станаха за пример с това, че бидоха наказани с вечен огън, - 8също тъй ще бъде и с тия, които, бълнувайки като насъне, сквернят плътта, презират началниците и хулят властта. 9А Михаил Архангел, когато се препираше с дявола за Моисеевото тяло, не посмея да произнесе хулна присъда, а рече: Господ да ти забрани. 10А тия хулят това, що не знаят; което пък по природа като безсловесните животни знаят, в него се разтляват.

Лука 22.39-42, 45-23.1 (Евангелие)

39И като излезе, тръгна, както обикновено, за Елеонската планина; след Него тръгнаха и учениците му. 40А като дойде на мястото, рече им: молете се да не паднете в изкушение. 41И Той се отдели от тях до един хвърлей камък, па преклони колене и се молеше, 42като казваше: Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята. 45Като стана от молитва, дойде при учениците и ги намери заспали от тъга; 46и рече им: защо спите? станете и се молете, за да не паднете в изкушение. 47Докле още говореше Той, ето тълпа, а пред нея вървеше един от дванайсетте, наричан Иуда, който се приближи до Иисуса, за да Го целуне. Понеже такъв знак им бе дал: Когото целуна, Той е. 48А Иисус му рече: Иудо, с целуване ли предаваш Сина Човечески? 49Тия, които бяха с Него, като видяха, какво ще стане, рекоха Му: Господи, да ударим ли с нож? 50И един от тях удари слугата на първосвещеника и му отряза дясното ухо. 51Отговори Иисус и рече: оставете, спрете се! И като се допря до ухото му, изцери го. 52А на първосвещениците и началниците на храма и на стареите, които бяха надошли против Него, Иисус рече: като на разбойник сте излезли с ножове и колове, за да Ме хванете! 53Всеки ден бивах с вас в храма, и не дигнахте ръка срещу Мене, но сега е ваше времето и властта на мрака. 54Като Го хванаха, поведоха и заведоха Го в дома на първосвещеника. А Петър следваше отдалеч. 55Когато накладоха огън сред двора и седнаха наедно, седеше и Петър между тях. 56Една слугиня, като го видя седнал срещу светлината, взря се в него и рече: и тоя беше с Него. 57Но той се отрече от Него, като каза: жено, не Го познавам. 58След малко друг един, като го видя, рече: и ти си от тях. Но Петър отвърна: човече, не съм. 59А като се мина около час време, друг някой взе да твърди, като казваше: наистина, и тоя с Него беше, защото е галилеец. 60Но Петър рече: човече, не зная, какво говориш. И веднага, докле още говореше той, петелът пропя. 61Тогава Господ, като се обърна, погледна Петра, и Петър си спомни думите на Господа, както му бе казал: преди още петел да пропее, ти три пъти ще се отречеш от Мене. 62И като излезе вън, горко плака. 63Човеците, които държаха Иисуса, ругаеха Го и Го биеха; 64и като Го забулиха, удряха Го по лицето и Го питаха: проречи, кой Те удари? 65И много други хули казваха против Него. 66А щом се съмна, събраха се стареите народни, първосвещениците и книжниците, и Го въведоха в синедриона си; 67и казваха: ако си Ти Христос, кажи ни! Той им отговори: ако ви кажа, няма да повярвате; 68ако ви пък и попитам, няма да Ми отговорите, нито да Ме пуснете; 69отсега Син Човеческий ще седне отдясно на Божията сила. 70И всички рекоха: и тъй, Ти ли си Син Божий? Той им отговори: вие казвате, че съм Аз. 71А те рекоха: какво свидетелство ни трябва още? ние сами чухме от устата Му.

1И дигна се цялото множество, и Го поведоха към Пилата,

Свещеномъченик Поликарп, епископ на Смирна (167)

Роден е в Ефес около 70 г. Свети Ириней Лионски, негов ученик, казва, че свети Поликарп е бил „ученик на апостолите и познат на онези, които са видели Господа“. Родителите му са умрели като мъченици и той е бил поверен на грижите на една благочестива жена на име Калиста. Като дете светецът бил толкова ревностен да следва заповедите на Христос, че многократно изпразвал килера на приемната си майка, за да нахрани бедните. Тъй като запасите й винаги се възстановявали по чуден начин, Калиста сменила името му от Панкратий на Поликарп, което означава „Много плод“.

Когато порасна, Поликарп стана ученик на св. Йоан Богослов, а с времето стана епископ на Смирна; разказва се, че посланията към Църквата в Смирна в Книгата на Откровението са адресирани към св. Поликарп и неговото паство. Той познаваше лично св. Игнатий Антиохийски и част от тяхната кореспонденция е запазена.

Поликарп ръководи Църквата си в святост повече от петдесет години и стана известен в целия християнски свят като истински пастир и знаменосец на вярата. Около 154 г. той пътува до Рим и се консултира с папа Анаклет относно защитата на вярата.

Не след дълго след завръщането му в Смирна, срещу християните в Мала Азия се разрази жестоко преследване; заедно с много други, свети Поликарп беше арестуван, като беше предсказал предстоящото си мъченичество. (Разказът за мъченичеството му, който следва, се основава на свидетелствата на очевидци, събрани веднага след смъртта му.)

В вечерта на Велики петък войници нахлуват в селската къща, където той пребивава. Епископът ги посреща с радост и заповядва да им се приготви храна. Му е дадено малко време да се моли и в продължение на два часа той стои, почитайки паметта на всички, които е познавал, и молейки се за Църквата по целия свят. Похитителите му се натъжиха, че са дошли да заловят такъв почтен човек, и неохотно го заведоха при проконсула. Когато го принудиха да се отрече от Христос и да спаси живота си, възрастният светец отговори: „Осемдесет и шест години съм бил Негов слуга и Той не ми е сторил нищо лошо; как мога да богохулствам срещу моя Цар и Спасител?“ Казано му, че ще умре на клада, ако не се отрече от вярата, Поликарп отговори: „Заплашвате ме с огън, който гори за кратко време и после угасва, докато не знаете нищо за огъня на бъдещия съд и за вечните мъки, които очакват нечестивите. Защо да чакате още? Направете каквото искате!“

Поставен на кладата, Поликарп вдигна очи към небето и благодари на Бога, че го е счел за достоен да сподели с светите мъченици чашата на Христос. Когато каза „Амин“, палачите запалиха огъня. Очевидците пишат, че огънят се издигна около него като завеса и че той стоеше в средата му, блестящ като злато и излъчващ възхитителен аромат на тамян. Виждайки, че огънят не му вреди, палачите го прободоха с меч. Кръвта му потече толкова обилно, че угаси огъня, и той предаде душата си на Бога. Мощите му бяха изгорени от преследвателите, но християните спасиха няколко парченца кости, които бяха почитани в продължение на много поколения в деня на неговото погребение.

Света Горгония (372)

Тя беше по-голямата сестра на Свети Григорий Богослов (25 януари) и дъщеря на Свети Григорий Назианзен Стари (1 януари) и Света Нона (5 август). Омъжила се за Алипий, гражданин на Икониум, и с него имала три дъщери. Тя станала света наставница на безброй християни, чиято съдба била да изповядват вярата си в света. Синаксарионът казва: „Нейната мъдрост и познания за всичко, свързано с благочестието, я превърнаха в истински образец на християнска съпруга. Нейните роднини, съграждани и многобройни непознати разчитаха на нея като съветник, който щеше да им посочи християнския отговор на всеки от сложните проблеми, с които се сблъскваха, докато живееха в света. Тя беше първа в грижата си за Божиите църкви и в уважението си към свещениците и духовенството, за които вратите на дома ѝ бяха винаги отворени. Нямаше равна на нея нито в даването на милостиня, нито в състраданието към всички страдащи, така че може да се каже, че, подобно на праведния Йов, тя беше очи за слепите, крака за куците, майка за сираците.“

Тя прие светото кръщение в късна възраст, както беше обичайно по онова време, и скоро след това й беше разкрит денят на нейната смърт. Тя се разболя в определения ден и, събрала семейството и приятелите си около леглото си, им даде последните си съвети. След това почина в мир.

Нашият преподобен отец Александър Незаспиващият (430)

Той се родил някъде в средата на IV век на един остров в Егейско море. За известно време живял успешно в света, получил добро образование в Константинопол, след което служил известно време при префекта на преторията. Но, осъзнавайки суетата на светските неща, той откликна на призива на Христос, раздаде всичките си имоти на бедните и влезе в манастир в Сирия. След четири години в послушание, той стигна до убеждението, че сигурността на монашеския живот е несъвместима с евангелската заповед да не се тревожим за утрешния ден; затова се оттегли в пустинята, вземайки със себе си само дрехата си и Евангелието. Там той живя сам в продължение на седем години.

В края на този период той тръгнал на апостолска мисия в Месопотамия, където довел много хора при Христос: градският префект Рабула се обърнал към вярата, след като Александър свалил огън от небето, а банда разбойници, които нападнали светеца по пътя, се превърнали в монашеска общност. Накрая той избяга от града, когато християните там се въстанали, изисквайки да бъде назначен за епископ. Той отново заживял уединено в пустинята отвъд Ефрат, прекарвайки деня в молитва и част от нощта, укрит в бъчва. Там той остана четиридесет години. Неговата святост постепенно привлече повече от четиристотин ученици, които Александър организира в монашеска общност. Всеки ученик притежаваше само една туника и беше длъжен да раздава всичко, от което нямаше нужда за деня. Въпреки този оскъден живот, манастирът успя да създаде и да управлява приют за бедните!

Александър бил объркан как наставлението „Молете се без прекъсване“ (1 Сол. 5:17) може да бъде изпълнено от крехката човешка плът, но след три години пост и молитва Бог му показал метод. Той организирал монасите си в четири групи според това дали родният им език бил гръцки, латински, сирийски или коптски, и групите се молели на смени през деня и нощта. Всеки ден бяха насрочени двадесет и четири богослужения, а между тях монасите пееха от Псалтира. Оттогава общността стана известна като Акоиметои, Неспящите. (По-късно подобни общности възникнаха и на Запад, практикувайки това, което там се наричаше Laus Perennis; Свети Колумбан основал много от тях.)

Стремейки се винаги да разпространява Светото Евангелие, свети Александър изпраща групи мисионери при езичниците в Южен Египет. Той и група от 150 ученици тръгват на път като своеобразен пътуващ манастир, издържайки се изцяло от милостинята на селата, които посещават. В крайна сметка те се заселват в някои изоставени бани в Антиохия, където основават манастир, посветен на непрестанното прославяне на Бога; но един завистлив епископ ги прогонва от града. Отправяйки се към Константинопол, той се заселил там с четирима монаси. За няколко дни повече от четиристотин монаси напуснали манастирите си, за да се присъединят към неговата общност. Светият ги организирал в три групи – гърци, латиняни и сирийци – и възстановил програмата на неспаща молитва, която общността му практикувала в Месопотамия. Не е изненадващо, че успехът му предизвика завистта и гнева на абатите, чиито манастири бяха почти опустели; те успяха да го осъдят като месалианец на събор, проведен през 426 г. (Месалианците бяха секта, която прекалено духовно тълкуваше християнския живот, вярвайки, че той се състои изключително от молитва.) Александър беше изпратен обратно в Сирия, а повечето от монасите му бяха хвърлени в затвора; но веднага щом бяха освободени, повечето избягаха от града, за да се присъединят отново към него. Светецът прекара последните си години, пътувайки от място на място, основавайки манастири, често преследван, докато не почива в мир през 430 г., „за да се присъедини към ангелските хори, които беше имитирал толкова добре на земята.“ (Синаксарион)

Практиката на непрестанното славословие, установена от св. Александър, се разпространи из цялата империя. Манастирът на Акоиметои, основан от св. Марцел, приемник на Александър, бе създаден в Константинопол и се превърна в фар за християнския свят. „Въпреки че не е запазена в днешната практика, непрестанната хвала, установена от Свети Александър, е оказала влияние върху формирането на ежедневния цикъл на литургичните служби на Изток и още повече на Запад.“ (Синаксарион)