Евреи 3.5-11, 17-19 (Апостол)

5И Моисей беше верен в целия Му дом като служител, за да засвидетелствува онова, що имаше да се възвести. 6А Христос, като Син, е в Своя дом; Негов дом пък сме ние, стига само дръзновението и надеждата, с която се хвалим, да спазим твърдо докрай. 7Поради това, както Светий Дух казва: "днес, кога чуете гласа Му, 8да не ожесточите сърцата си, както кога роптаехте в деня на изкушението в пустинята, 9дето бащите ви Ме изкусиха, изпитаха Ме и видяха делата Ми през четирийсет години. 10Затова възнегодувах против оня род и рекох: винаги се заблуждават в сърцето си и сами не познаха пътищата Ми. 11Затова се заклех в гнева Си, че те не ще влязат в Моето покоище". 17Против кои негодува Той четирийсет години? Не против ония ли, които съгрешиха и чиито кости паднаха в пустинята? 18А на кои се е заклел, че няма да влязат в Неговото покоище, ако не на непокорните? 19И тъй, виждаме, че те не можаха да влязат поради неверие.

Лука 20.27-44 (Евангелие)

27Тогава дойдоха някои от садукеите, които твърдят, че няма възкресение, и Го попитаха, казвайки: 28Учителю, Моисей ни е написал: ако някой женен умре бездетен, неговият брат да вземе жена му и да въздигне потомство на брата си; 29имаше, прочее, седем братя, и първият, след като взе жена, умря бездетен; 30тая жена взе вторият; и той умря бездетен; 31взе я третият, - тъй също и всички седмина, и умряха, без да оставят деца; 32след всички умря и жената; 33и тъй, при възкресението кому от тях ще бъде тя жена? понеже и седмината я имаха за жена. 34Иисус им отговори и рече: чедата на тоя свят се женят и се мъжат; 35но ония, които се сподобиха да получат оня свят и възкресението от мъртвите, нито се женят, нито се мъжат, 36и да умрат вече не могат, понеже са равни на Ангели и, бидейки синове на възкресението, са синове Божии. 37А че мъртвите ще възкръснат, и Моисей го каза при къпината, когато нарече Господа Бог Авраамов, и Бог Исааков, и Бог Иаковов. 38Но Той не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи. 39На това някои от книжниците рекоха: Учителю, добре каза. 40И не смееха вече да Го питат за нищо. А Той им рече: 41как казват, че Христос е син Давидов? 42А сам Давид казва в книгата на псалмите: "рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, 43докле туря Твоите врагове подножие на нозете Ти". 44И тъй, Давид Го нарича Господ; как тогава Той му е син?

Двадесетте хиляди мъченици изгорени до смърт в църквата си в Никомидия (ок. 304 г.).

По време на ожесточено преследване от император Максимиан на всички, които не се покланяли на идолите, християните в Никомидия били подложени на особено жестоко отношение. (Евсевий пише, че всеки християнин в града бил убит.) Заедно с много други, предадени на меч или по друг начин изклани там, ние особено почитаме голямата група, която, въпреки всяка опасност, се събрала в църквата, за да отбележи Христовото Рождество. Императорът, чувайки за това, изпратил войски да обградят сградата, така че никой да не може да избяга, и натрупал купчини дървен материал и клони около нея. Тогава глашатаите обявили, че всеки, който иска да спаси живота си, трябва да излезе и да принесе жертва на езическите богове.

„Когато това съобщение проникна в църквата, божествена ревност, по-огнена от всеки пламък на света, обзе дякон Агапий, който се втурна към амвона и извика: „Братя, спомнете си колко често сме хвалили и възхвалявали тримата млади мъже, които, когато бяха хвърлени във вавилонската пещ, призоваха цялото Творение да пее славата на Бога и как Всесъздаващото Слово след това слезе в телесен вид, за да им помогне и да ги направи неуязвими, като ги обгърна с влажен свистящ вятър. Сега е дошло времето да им подражаваме. Нека се предложим на временна смърт от любов към нашия Учител, за да царуваме вечно с Него!“ Цялото събрание в един глас отговори тогава на глашатаите на Максимиан: „Вярваме в Христа Бога и ще дадем живота си за Него!“

„Когато войниците започнали да палят купчините дърва отвън, свети Антим [епископ на града, паметта му е на 3 септември] заповядал на дяконите си да съберат онези, които все още били катехумени, и ги кръстил и помазал със светия миро. След това отслужил божествената литургия, на която всички присъстващи се причастили с Тялото и Кръвта на нашия Господ Иисус Христос. Въоръжени с божествена сила и тясно обединени в едно тяло от Христос, който обитавал в тях, светите мъченици не почувствали страх, когато видели как пламъците се издигали навсякъде и гъст дим започнал да изпълва църквата. С радост те изпяли в един глас песента на тримата младежи: Благословете Господа, всички дела Господни, пейте Му хвала и Го превъзнасяйте във вечността (Дан. 3 LXX), докато последният от тях не се задушил и не предал душата си.“

„Пожарът продължи пет дни. Онези, които след това се осмелили да влязат в тлеещите руини, очаквайки миризмата на овъглена плът, вместо това открили небесен аромат, пропитващ въздуха и мястото, обгърнато от ярка светлина. Твърди се, че светиите, които били прославени по това време, били двадесет хиляди. Самият свети Антим по чудо избегнал смъртта и затова успял чрез учението си да поведе голям брой души към спасение и към ново раждане на светото Кръщение, преди от своя страна да осъществи съюза си с Христос чрез мъченичество.“ (Синаксарион)

Свети отец Симон Мироточителен, основател на манастира Симонопетра, Атон (1287 г.)

Той живял през годините, когато Константинопол бил държан в плен от кръстоносците, а императорското правителство било в изгнание в Никея. Симон бягал от света в млада възраст и пътувал до Света планина, където се подчинил на строг, но мъдър старец в продължение на много години. С течение на времето, търсейки по-голямо уединение, той се преместил в малка пещера от западната страна на Атон, близо до скала, която се извисявала на хиляда фута над морето. Една нощ, няколко дни преди празника Рождество Христово, той видял звезда да се движи по небето и да се спира над скалата близо до пещерата му. Приемайки това като демонична заблуда, той го игнорирал; но в навечерието на Рождество Христово звездата отново заела мястото си над скалата и Симон чул глас от небето, който казвал: „Не се съмнявай, Симоне, верен слуга на моя Син! Виж този знак и не напускай това място в търсене на по-голямо уединение, както си замислил, защото тук искам да основеш своя манастир за спасението на много души.“ Скоро след това трима млади монаси от богати македонски семейства, които били чули за светостта на светеца, дошли и положили богатството си в краката му, молейки го да ги приеме за ученици. Симон изпратил по строители и им заповядал да построят манастир на самия ръб на стръмната скала. Строителите първоначално отказали, казвайки, че работата е твърде опасна; но, убедени от чудо, извършено чрез молитвите на светеца, те били убедени. Веднага щом строежът бил завършен, монашеската общност започнала бързо да расте.

Приживе Свети Симон е бил източник на много чудеса, пророчества и изцеления. Веднъж манастирът бил нападнат от сарацински пирати. Симон отишъл да ги посрещне с дарове, надявайки се да ги разубеди от нападението. Когато пиратите го нападнали, те били ослепени, а ръката на един от тях била парализирана, когато се опитал да удари Светеца. Всички те били изцелени, когато светецът се помолил за тях, и от това чудо всички се покаяли, приели Кръщение и станали монаси.

Свети Симон починал в мир. След това от гробницата му изтичал в големи количества благоуханен, лечебен балсам, така че той бил наречен Мироблитис, „Изливащ миро“. В следващите години манастирът бил разрушаван и възстановяван повече от веднъж и сега от гробницата не е останала никаква следа.