2 Петрово 1.1-10 (Апостол)

1Симон Петър, раб и апостол Иисус Христов, до ония, на които чрез правдата на Бога нашего и Спасителя Иисуса Христа се падна да получат с нас еднаква по стойност вяра: 2благодат вам и мир да изобилва в познаване Бога и Христа Иисуса, нашия Господ. 3Понеже божествената Негова сила ни е подарила всичко потребно за живот и благочестие, чрез познаване Оногова, Който ни е призвал със Своята слава и съвършенство, 4чрез които ни са дарувани твърде големите и драгоценни обещания, та чрез тях да станете участници в божественото естество, като отбегнете световното разтление от похоти, - 5затова, като положите всяко старание, привнесете към вярата си добродетел, към добродетелта знание, 6към знанието въздържание, към въздържанието търпение, към търпението благочестие, 7към благочестието братолюбие, към братолюбието любов. 8Защото, ако тия добродетели ги има у вас и се умножават, те не ще ви оставят празни, нито безплодни в познаването Господа нашего Иисуса Христа. 9А у когото ги няма, той е сляп, късоглед и забравил, че се е очистил от прежните си грехове. 10Затова, братя, още повече залягайте да уякчите вашето звание и избор: това като вършите, никога няма да погрешите,

Марк 13.1-8 (Евангелие)

1И когато Той излизаше от храма един от Неговите ученици Му казва: Учителю, погледни, какви камъни и какви здания! 2Иисус му отговори и рече: виждаш ли тия големи здания? Няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат. 3И когато седеше на Елеонската планина, срещу храма, питаха Го насаме Петър, Иаков, Иоан и Андрей: 4кажи ни, кога ще бъде това, и какъв ще е белегът, когато всичко това стане? 5Отговаряйки им, Иисус почна да говори: пазете се да ви не прелъсти някой. 6Защото мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки, че съм Аз; и ще прелъстят мнозина. 7А кога чуете боеве и вести за войни, не се смущавайте; понеже това трябва да стане; ала туй не е още краят. 8Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има трусове, и ще има глад и смутове. Това е начало на болки.

Свети мъченик Полиевкт (ок. 250)

Полиевкт и Неарх бяха колеги офицери и близки приятели, служещи в римската армия в Мелитене, Армения. Неарх беше християнин. Полиевкт, макар и изпълнен с добродетели, все още беше затворен в идолопоклонничеството. Когато избухна преследването на император Деций (239-251), беше издаден указ, изискващ от всички войници да покажат своята лоялност, като принесат публично жертва на боговете. Неарх с тъга казал на Полиевкт, че заради указа скоро ще се разделят. Но Полиевкт, който научил за християнската вяра от своя приятел, отговорил, че Христос му се явил във видение, сменяйки военната му униформа с блестяща одежда и давайки му крилат кон. Полиевкт прие видението като знак, че трябва да приеме вярата и че той, заедно с Неарх, скоро ще бъде възнесен на небето. Почти веднага той първо събори императорския указ пред изненаданата тълпа, а след това разби идолите, които се носеха в езическа процесия. Той беше бързо арестуван и подложен на побой и бичуване за светотатство, но само провъзгласи още по-решително, че е християнин. Когато преследвачите видяха, че търпеливото издържане на Полиевкт привличаше други идолопоклонници към вярата, те го осъдиха на смърт.

Полиевкт се отправи към мястото на екзекуцията с изражението на роб, вървящ към свободата, и окуражаваше християните, които го придружаваха. Безстрашно изпъвайки врата си, за да приеме меча, той се кръсти със собствената си кръв и получи венеца на мъченика.

Свети Петър II, епископ на Себасте (IV в.)

Той беше десетото и най-малко дете в семейство на светци, брат на Свети Василий Велики, Света Макрина и Свети Григорий Нисийски. Баща му починал малко след раждането му през 319 г. и той бил отгледан предимно от сестра си Света Макрина. Бил ръкоположен за свещеник от брат си Свети Василий през 370 г. и посветен за епископ на Себасте при откриването на Втория вселенски събор (381 г.). Свети Петър взел активно участие в събора, мъдро пастил паството си и починал в мир.

Преподобният Евстратий Чудотворец (9 век)

Роден е в Тарсия, Витиния, в семейство на благочестиви родители. На двадесетгодишна възраст постъпва в манастира Агаурес, близо до родния си град. Там става образец за молитва, аскеза и стремеж към святост — не притежава нищо освен наметалото, което носи, и дори няма собствена килия, като вместо това избира да спи на голата земя. Когато спеше, той не лягаше по гръб или на лявата си страна, а винаги на дясната си страна. В църквата той стоеше и повтаряше „Господи, помилуй!“ на себе си през цялото време на богослужението. Той беше ръкоположен за свещеник и с времето стана игумен на общността. Но точно по това време Лъв Арменецът стана император и възроди иконоборческата ерес. Монасите от Агаурес, които се придържаха към православната вяра, се разпръснаха по пещери и гори, за да избягат от преследването. Самият Евстратий беше затворен за известно време и успя да събере отново общността и да поеме ръководството ѝ едва когато Лъв умря и православието беше възстановено през 842 г.

Като игумен Евстратий продължил да живее като най-скромният от братята, прекарвайки деня в споделяне на тяхната ръчна работа, а по-голямата част от нощта – в молитва и поклони. Често пътувал из подчинените на големия му манастир селища, за да дава съвети и да окуражава братята. По време на пътуванията си често давал палтото си или дори коня си на всеки нуждаещ се, когото срещал по пътя. Веднъж той дал единствения вол на манастира на един селянин, който беше загубил своя. Веднъж, при посещение в Константинопол, императорът му дал голяма сума пари за манастира; на връщане той раздал всичко на бедните. Веднъж, по пътя, срещнал човек, който се беше отчаял заради греховете си и беше на път да се обеси. Светецът хванал ръката на мъжа и казал: „Дете мое, нека тежестта на греховете ти отсега нататък падне върху мен. В деня на Страшния съд аз ще отговарям за тях вместо теб. Само хвърли това въже и се надявай на Бога.“

През живота си Свети Евстратий извършил безброй чудеса чрез молитвите си: изцелявал болни, гасял пожари, възкресявал мъртви. Починал в мир в Константинопол на възраст от деветдесет и пет години, след като прекарал седемдесет и пет години в монашески живот.

Свети Филип, митрополит на Москва (1569)

Роден е през 1507 г. в благородно семейство и за кратко е служил в кралския двор. На тринадесетгодишна възраст постъпва в манастира Соловки на Бяло море, в рамките на Полярния кръг. Тук той живее в строга аскеза и в крайна сметка става игумен. Благодарение на неговите усилия и молитви манастирът скоро се превръща в център на духовността и културата в целия регион. Славата му привлича вниманието на цар Иван IV („Грозни”), който през 1566 г. го назначава за митрополит на Москва, против волята на игумена.

Цар Иван почитал Филип („както Ирод почитал Свети Йоан Кръстител“, казва „Великият Хорологион“) и бил щедър благодетел на Соловския манастир.

Но веднага след като митрополит Филип встъпил в длъжност, той започнал да упреква царя за бруталното управление, което наложил на народа. Въпреки многото предупреждения и заплахи от страна на царя, светият епископ отказал да мълчи пред лицето на мащабната несправедливост, като казал на Иван, че никога не е искал да бъде митрополит, че е желал само да живее тихо в Соловки, но сега, когато е пастир на своето стадо, не може да мълчи. „Не мога да се подчиня на твоята заповед, а не на Божията. Защитавам това, което е истинно и право, и ще продължа да го правя, дори и да бъда лишен от длъжността си и да претърпя най-тежките мъчения; в противен случай нашата вяра би била напразна, а напразна би била и апостолската длъжност.“

Накрая царът събра различни лъжесвидетели срещу митрополита и свика събор срещу него през 1568 г. Свети Филип беше осъден и хвърлен в затвора в Москва, но скоро царът, уплашен от любовта на народа към своя епископ, го изпрати в манастир в Твер, където той живееше в затворничество и в големи лишения.

„На 23 декември 1569 г. дойде царски пратеник, който поиска благословията на митрополита за царската експедиция към Новгород. Свети Филип му каза да направи това, за което е дошъл, след което вдигна ръце в молитва към Бога. Царският пратеник се нахвърли върху него и задуши светия йерарх с възглавница. През 1591 г. мощите му бяха пренесени в Соловки, а през 1652 г. – в Успенския събор в Москва; чрез светите му мощи се извършиха много чудеса.“ (Великият Часослов)