Филипяни 3.8-19 (Апостол)

8Па смятам, че и всичко е вреда, поради превъзходството на познаването Христа Иисуса, моя Господ, заради Когото от всичко се отрекох, и всичко считам за смет, за да придобия Христа, 9и да се намеря в Него, имайки не своя от закона праведност, а придобивана чрез вяра в Христа, сиреч праведност от Бога чрез вяра; 10за да позная Него, и силата на възкресението Му, и участието в страданията Му, като се уподобявам на Него в смъртта Му, 11та дано някак достигне възкресението на мъртвите. 12Казвам тъй, не защото вече достигнах, или че се усъвършенствувах, но се стремя, дано постигна това, за което бях застигнат от Христа Иисуса. 13Братя, аз не мисля за себе си, че съм постигнал това; но едно само правя: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, 14тичам към целта - към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса. 15Които, прочее, сме съвършени, това да мислим; ако ли за нещо инак мислите, Бог и него ще ви разкрие. 16Но по това, до което достигнахме, нека бъдем единомислени и да следваме същото правило. 17Подражавайте, братя, на мене и гледайте ония, които постъпват по образец, какъвто имате в нас. 18Понеже мнозина, за които ви съм често говорил, а сега дори със сълзи говоря, постъпват като врагове на кръста Христов; 19техният край е погибел, техният бог - коремът, а славата - в срама им; те мислят за земното.

Лука 7.31-35 (Евангелие)

31Тогава Господ рече: на кого, прочее, да уподобя човеците от тоя род? И кому те приличат? 32Те приличат на деца, които седят на тържището, викат едно на друго и казват: свирихме ви с пищялка, и не играхте; пяхме ви жални песни, и не плакахте. 33Защото дойде Иоан Кръстител: нито хляб яде, нито вино пие; а казвате: бяс има. 34Дойде Син Човеческий: яде и пие; а казвате: ето човек многоядец и винопиец, приятел на митари и грешници. 35И премъдростта биде оправдана от всички свои чеда.

Светата девица мъченица Анастасия от Рим (256)

Тя е живяла в Рим по времето на царуването на императорите Деций и Валериан. Още в ранна възраст тя остави всичко, за да се посвети на живот на непрестанна молитва, като влезе в малък манастир в Рим, ръководен от монахиня на име София. Заради християнската си вяра тя беше арестувана и заведена пред управителя Пробус и, когато смело изповяда Христос и отказа да почете идолите, беше подложена на поредица от жестоки мъчения, в резултат на които умря. Ангел насочи София да събере светите й мощи, които днес се почитат в манастира Григориу на Атон.

Понякога ни казват, че монашеството се е развило в Църквата, след като християнството е било прието и е станало по-светско. STORYта на Света Анастасия е едно от многото доказателства в живота на светиите, че това, което днес наричаме монашество, е съществувало още от най-ранните дни на Църквата.

Светият ни отец Абрамий (366) и племенницата му Мария (371) от Месопотамия

Абрамий беше християнин от благородно потекло, който в ранна възраст остави всичко (включително младата си съпруга), за да живее като отшельник. Той направи това в продължение на петдесет години. Когато братът на Абрамий почина, оставяйки седемгодишната си дъщеря Мария сираче и сама, светецът я взе под своя грижа, давайки ѝ монашеска килия близо до своята. Въпреки че Мария се посвети с радост на монашеския живот, когато беше на около двадесет години, тя падна в грях с развратен монах, който посети скита. Още по-лошо, след това тя изпадна в отчаяние, мислейки, че е загубила спасението си, и избяга от скита, за да стане блудница в близък град. Абрамий, който не знаеше какво се е случило или къде е отишла, се молеше постоянно за нейната безопасност и да му бъде показано къде е избягала.

Един ден един пътник разказал на Абрамий какво се е случило с племенницата му. Веднага той станал, облякъл се като войник и отишъл в публичния дом, където работила Мария, „защото спасението на една душа означавало за него повече от скита, монашеския обет, аскезата или самата молитва“ (Синаксар). Все още преоблечен, той поръча храна – първото му вино и месо от петдесет години насам – и след това отиде с Мария в стаята ѝ. Едва тогава той разкри самоличността си и със сълзи, без изобщо да я обвинява, я умоляваше да напусне това място и да се върне с него. „Да тръгваме, дете мое; нека се върнем в нашата пустиня. Нека твоята вина бъде моя. Аз ще отговарям за нея пред Христос в деня на съда.“ Тя се върна с него и, с покаяние, се молеше толкова пламенно, че скоро й беше дадена не само увереност за прошка, но и силата да върши чудеса. Свети Абрамий почина в мир в дълбока старост; Мария го последва във вечната радост пет години по-късно.