Римляни 2.14-29 (Апостол)

14защото, щом езичниците, които нямат закон, по природа вършат законното, те, без да имат закон, сами на себе са закон; 15че делото на закона е написано в техните сърца, те показват в туй време, когато тяхната съвест свидетелствува, и мислите им една друга се обвиняват, или се оправдават), 16в деня, когато, съгласно моето благовестие, Бог чрез Иисуса Христа ще съди тайните на човеците. 17Ето, ти се казваш иудеин, и на закона се облягаш, и с Бога се хвалиш, 18и знаеш волята Му, и разбираш по-доброто, понеже се поучаваш от закона, 19и си уверен, че ти си водач на слепци, светлина на ония, които са в мрак, 20наставник на неразумни, учител на младенци, който в закона имаш образеца на знанието и истината. 21Прочее, как ти, който учиш другиго, себе си не учиш? 22който проповядваш да се не краде, крадеш? който казваш да се не прелюбодействува, прелюбодействуваш? който се гнусиш от идолите, светотатствуваш? 23който се хвалиш със закона, безчестиш Бога, като тъпчеш закона? 24"Защото заради вас името Божие се хули между езичниците", както е писано. 25Обрязването, наистина, е полезно, но ако изпълняваш закона; ако пък престъпваш закона, обрязването ти е станало необрязване. 26И тъй, ако необрязаният пази наредбите на закона, то необрязването му няма ли да му се сметне за обрязване? 27и необрязаният по плът, като изпълнява закона, не ще ли осъди тебе, който при Писание и обрязване престъпваш закона? 28Защото не онзи е иудеин, който е такъв по външност, нито онова е обрязване, що е външно, върху плътта; 29а онзи е иудеин, който вътрешно е такъв, и онова е обрязване, що е в сърцето, по дух, а не по буква: нему похвалата иде не от човеци, а от Бога.

Матей 5.33-41 (Евангелие)

33Слушали сте още, че бе казано на древните: "клетва не престъпяй, а изпълнявай пред Господа клетвите си". 34Аз пък ви казвам: да се не кълнете никак: ни в небето, защото е престол Божий; 35ни в земята, защото е подножие на нозете Му; ни в Иерусалим, защото е град на великия Цар; 36ни в главата си се кълни, защото не можеш направи ни един косъм бял или черен. 37Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия. 38Слушали сте, че бе казано: "око за око, и зъб за зъб". 39Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. 40И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. 41И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две.

Дева-мъченица Теодосия Тирска (308)

По време на гоненията на император Максимиан, девица Теодосия дошла да утеши група християни, които стояли пред управителя на Кесария в Палестина. Когато тя ги насърчила да не се отказват от мъченичеството, и тя била доведена пред съдията, който заповядал да ѝ вържат камък около врата и да я хвърлят в морето; но ангели я изнесли на брега невредима. След това съдията заповядал да я обезглавят. В нощта, когато присъдата била изпълнена, Теодосия се явила на родителите си, обгърната от небесна светлина и придружена от други девици мъченици, и казала: „Виждате ли колко велика е славата и благодатта на моя Христос, от която искахте да ме лишите?“ (Родителите ѝ, желаейки да я предпазят от мъченичество, се опитали да я предпазят от изповядване на Христос).

Възпоменание на Първия Вселенски събор (325 г.)

Съборът е свикан от император Константин Велики и се провежда в Никея през 325 г. Учението на александрийския свещеник Арий – че Христос не е вечен с Отца, а е Негово божествено творение – привлича много последователи в цялата империя и императорът желае Църквата да изложи правилното си учение. На събора присъстват 318 свети йерарси, включително Свети Николай Мирликийски, Свети Атанасий Велики и Свети Спиридон. Съборът ясно осъжда арианската ерес, формулира първата версия на Символа на вярата (често наричан Никейски символ на вярата) и предлага двадесет канона. Отците на събора се почитат в неделята след Възнесение.

Падането на Константинопол (1453); „Благословен Константин XII, последният от византийските императори, мъченически убит от турците (1453)“

На тази дата през 1453 г. Константинопол, столицата на християнския свят, е разграбен от силите на султан Мехмед (Мохамед) II, поставяйки го под турска власт, където остава и до днес.

Константин XII, последният византийски император, загива, защитавайки града. Източниците са рязко разделени относно това дали той трябва да бъде считан за християнски мъченик. Обозначението „Блажен Константин“ по-горе е от календара „Свети Герман“, чиито съставители цитират руски мартирологи, които го посочват като светец. Прологът обаче цитира падането на Константинопол, като същевременно умишлено пропуска всякакви похвали за Константин. Той приема (и никога публично не се отказва) от фалшивата „уния“ на Флоренция и затова е смятан от някои за еретик. Много православни християни, включително много от жителите на Константинопол, виждат падането на града като божествено възмездие за приемането на унията от страна на Империята.

Преди смъртта си императорът облякъл войнишка броня и помогнал за охраната на градските укрепления; тялото му никога не било намерено. Въпреки че изобилстват различни легенди, най-вероятното обяснение е, че той е загинал с много други защитници и е бил хвърлен с тях в общ гроб.